Съдържание
- Обща информация за Вършец
- По Алеята с чинарите
- Нова година във Вършец
- Към водопад Райски кът
- Заноженски водопад и Клисурски манастир
Започвам новата година с връщане към едно от най-любимите ми занимания – писането за пътешествия. Вдъхновение ми донесе малкото, но приказно градче, в което посрещнах 2022-ра – Вършец. Там прекарахме три прекрасни дни, изпълнени с водопади, зеленина (посред зима) и омагьосваща заря.

До този момент не знаех много за Вършец, но той се оказа прекрасно туристическо място, подходящо за всеки сезон.
Още щом пристигнахме (на 31.12.), излязохме, за да го опознаем. След едва няколко метра попаднахме на указателна табела с всички забележителности в околността – броят им определено е забележителен!

Обща информация за Вършец
Град Вършец е разположен в Северозападна България в подножието на Северна Стара планина. Намира се на 89 км от София (дотам пътувахме около час и половина, по Искърското дефиле) и на 35 км от Монтана.
Климатът в града е благоприятен през всеки сезон – средната януарска температура е 2,1 °C, а юлската – 22 °C. Градчето е малко – с около 6000 жители, но много приветливо и дори бих казала – уютно.
Вършец е известен и като балнеолечебен център, чиито лековити води са използвани още от древността.
По Алеята с чинарите

Поемайки интуитивно по главната улица на града, бързо се оказахме на Алеята с чинарите. Тя представлява дълга улица с вековни чинари от двете страни. По тротоара покрай шосето са накацали пейки, а зад тях безкрайни поляни (или може би нечии посеви). Минахме и покрай множество красиви къщи – някои от тях пленяващи с аристократичната си архитектура, а други с пожелания за весела 2022-ра.




Вървейки нагоре по алеята, вляво от нас остана Слънчевата градина – едно от най-приятните места във Вършец. Тя изпълва сърцето с топлина дори през мрачните дни – какъвто беше 31-ви декември. Насред зима тревата очароваше със зеленина, а разходката по алеите ни зареди с жизненост и слънчево настроение.

Слънчевата градина носи името си точно заради приказните алеи с формата на лъчи, които са направени от камък, отразяващ слънчевата светлина.


Интересен факт е, че градината се слива с Боровия парк – вторият по големина изкуствено засаден парк у нас след Борисовата градина в София. През нея се стига и в близката гориста местност – дом на водопада Райски кът (за него по-долу) и още много красоти.

След отбивката до градината продължихме по Алеята с чинарите и до нас се разкри още по-приказна гледка – заснежените върхове на Стара планина. Повървяхме, докато те не се оказаха право срещу нас, а ние – на кръстопът. Вляво от нас се извиваше река Ботуня. Надникнахме над мостчето и поехме обратно към къщата, в която бяхме отседнали, защото все пак предстоеше празнуване.



Навръщане видяхме много приятно местенце, наречено “Пекарна Мандра” с розови масички и елха, покрита с коледни играчки мъфини. Прииска ни се да изпием там следобедното си кафе с по някой сладкиш, но беше затворено – красотите гледахме през прозореца. Затова пък сладкарката отсреща ни прие с добре дошли. Добавям и снимка от коледната елха на Вършец за още по-празнично настроение.


Нова година във Вършец
Новата година във Вършец беше “традиционната” Нова година у нас. Макар и в много градове този път да предпочетоха светлинно шоу пред фойерверки на площада, във Вършец заря изпъстри небето. В компанията ни имаше и две кучета, които поне аз не забелязах да се притесниха. 🙂
Снимките ми от зарята не са особено добри, тъй като гледах към небето, докато снимах. Компенсирам с кадър от светеща елха..


Към водопад Райски кът
В новогодишната утрин, разбира се, се събудих готова за приключения. Наложи се да изчакам няколко часа, докато и останалите отворят очи и докато дъждът се извали. Така към 15:00 ч. поехме към водопад Райски кът.
За целта отново минахме покрай симпатичните сладкарници, навлязохме в Слънчевата градина и свихме по една от алеите й наляво. Скоро попаднахме на три ключови сгради за града, а и за България:
- Банското казино – първо в България, построено през 1924 г.;
- Старата баня – първата държавна минерална баня у нас, построена през 1910 г.;
- Новата баня – построена през 1930 г., поради нарастващата популярност на Вършец като балнеолечебен център, тя е по-голяма и във впечатляващ античен стил.



Продължавайки вляво, минахме по сравнително голям мост над река Ботуня и продължихме напред по Иванчовата екопътека (както разбрахме от множеството указателни табели).

Вляво от нас остана прясно откритият Палеопарк с праисторически животни, сред които саблезъби тигри, гепарди, хиени, носорози, лешояди, елени. Макетите им са изработени според данни от изследванията на палеонтолози и орнитолози, проведени през 90-те години на XX век. Тогава при разкопки около Вършец са намерени останки от 160 вида праисторически животни.
За съжаление, бързахме да разгледаме гористата местност, преди да се стъмни и надникнахме към парка само през мрежестата ограда.

Известно време вървяхме по асфалт, който скоро преля в чудесна пътечка.



Както споменах по-рано, през деня беше валяло и леко се изкаляхме, но си струваше. Повървяхме по екопътека Иванчова поляна около 15-20 минути покрай реката и пред нас се разкри чудното водопадче Райски кът.



Водите не падат много отвисоко, но веднага разбираш откъде идва името му – около него е пълно с дървета, покрити със зелен мъх като в приказките (или в Рая). Изградена е наблюдателна площадка, а наблизо се простира въжен мост. Има и обособени кътчета за хапване и отдих.



Впечатление ми направиха и табелите по пътя. Пейките бяха номерирани “Пейка N1”, “Пейка N2”. Изненадах се, когато установих, че номера си имаха и водопадите.

Все още не ни се връщаше, така че решихме да продължим напред по Иванчовата екопътека, която води към хижа Бялата вода (на около 2 часа от водопада). Не след дълго попаднахме на табела за водопад номер 2 и го видяхме ниско долу вляво от нас.

След него продължихме с разходката още малко, защото не можехме да се наситим на зеленината и красотата. Въпреки това се отказахме, преди да достигнем хижата, защото не ни се щеше да замръкнем в гората.

Заноженски водопад и Клисурски манастир
През ден 3 от престоя ни във Вършец освен път към дома ни очакваха още две лежерни разходки (почти изцяло автомобилни).

Първа в графика ни беше местността Водопада, чиито гвоздей, както се досещате, е приказен водопад. Него можете да срещнете като Заноженски водопад или Водопадът до кв. Заножене.
По-голямата част от пътя се припокриваше с разходката ни от първия ден по Алеята с чинарите с разликата, че този път бяхме с кола и продължихме по пътя след моста. Водопадът е разположен на р. Орловщица, на около 3 км от центъра на Вършец, така че ако разполагате с повече време, ви препоръчвам да се разходите пеша.



Височината му е около 10 м, макар и да не се усещат толкова много, тъй като е разделен на няколко пада, наподобяващи скокове. Срещата ми със Заноженския водопад беше сред най-прекрасните мигове от престоя ми във Вършец (вероятно сте забелязали, че водопадите са ми слабост). Щеше ми се да постоя възможно най-дълго, наслаждавайки се на водите му.

Над него се простира малък мост (има дупка, така че внимавайте, когато преминавате). Оттам води началото си и един от маршрутите към връх Тодорини кукли в Стара планина. Ние не се качихме толкова далече, но и гледката след едва няколко крачки определено си струваше. Пред нас в низината се показаха оранжавеещите покриви на къщурките от Вършец.



След като се сбогувахме с кипящите води, поехме към намиращия се наблизо Клисурски манастир. Пътят с автомобил ни отне около 20 минути.

Важно уточнение – работното време на манастира в Гугъл е грешно. Той работи всеки ден до 18-18:30 ч., въпреки че музеят към него затваря врати към 15:30-16:00 ч.

Първото, което ни направи впечатление в близост до манастира, бяха множеството места за похапване. Скари и чевермета (вероятно :D) цвърчаха отвсякъде. На нас още ни беше тежко от новогодишното хапване, но на външен вид скарата изглеждаше страхотна.
Самият манастир също ме впечатли. Дворът му е огромен и побира няколко постройки – манастира, църква до гробищната част, музей и др.


Клисурският манастир изглежда богато и пищно и е отлично поддържан. Но освен с красотата си това място ме спечели и със своята енергия. Не съм от най-религиозните хора, но някои божии храмове просто ме изпълват с усещане за уют и виталност. Така се почувствах и в Клисурския манастир.

Скоро ще ви разкажа и за друго мое пътешествие в района, когато пътеките ме отведоха до скалния лабиринт Пешкето, хижа Пършевица, скалното образувание Кобилини стени и още природни красоти.