Бяхме в извънредно положение, а сега сме в също толкова извънредна обстановка. За любител на динамиката, на пътешествията, вечен търсач на разнообразие като мен ситуацията определено е отвъд рамките на нормалното. Прекарах близо 3 месеца, в които работех от вкъщи, срещах по-често охранителя с дезинфектант пред супера, отколкото своите приятели и роднини, прочетох всички подарени ми около Коледа книги, запознах се със съседите, които досега не бях виждала, започнах да се будя от птичките на прозореца – не се шегувам, и усещането ми за време някак се промени.
До 8-и март тази година животът ми беше едно постоянно тичане. Работа, лекции, тренировки, срещи с приятели, роднини, постановки, за които отдавна имам билети, дългопланувани пътешествия, рождени дни, събития, които не искам да пропускам, въпреки че вече съм на предела на своите сили. През септември (2019 г.) завърших магистратурата си, но и се изнесох от вкъщи. Така писането на дипломна работа се замени от по-често готвене, пране, простиране и все такива приятни домакински задължения. А тичането от едно място на друго продължаваше.
Първите седмици от извънредното положение преживях тежко. Не бях свикнала да прекарвам толкова много време у дома, да не мога да планирам идните дни и дори месеци. Чувствах, че губя контрол. А и истински се боях от болестта без ясен и сигурен лек.
Но дните минаваха и усещането за опасност лека-полека се изпаряваше. Започваше да ми е все по-приятно да се препичам на терасата с интересна книга в ръце, да не закъснявам за никъде, защото не се налагаше да ходя никъде, вече дори не се тревожех как точно изглеждам, когато излизам навън. Почувствах се по-спокойна от всякога. Измислих си тренировки за вкъщи, започнах да пробвам интересни рецепти, за които преди нямах време, открих бордови игри забавни дори само за двама. Започнах да говоря по телефона – по принцип предпочитам личните срещи, но вече се радвах и на видео разговорите. Ежедневието вървеше някак по-леко, безгрижно, въпреки че и поработвах доста, но лежерно излегнала се на мекия диван.
Сега седя на терсата вкъщи, на истинското ми вкъщи при мама, където не бях стъпвала през последните месеци, и се чувствам истински щастлива. След малко пак хуквам в безбройни посоки, но не и преди да приключа с този текст. Защото обичам да пиша, а скоро не го бях правила просто така, за удоволствие. Защото все нямах време.
Вероятно ще се запитате какво ме е спирало да пиша през изминалите три месеца, какво ме е накарало да започна сега. Вече се усещам свободна, спокойна, държаща контрола в свои ръце. Все още не се чувствам сигурна да отида на много от любимите си места, да възобновя плановете си за неосъществените пътешествия, но знам, че ако искам, бих могла да го сторя. Явно в моя случай водещата сила е свободата. И по-точно – осъзнаването на свободата. 🙂
Ще се радвам, ако и вие споделите с какво запълвахте дните си по време на карантината. Променихте ли навиците си? А усещането си за света? Открихте ли нещо неподозирано до момента в своя характер?
Our New Horizons 