Планове

Пътешествията са моето „хоби“, моята страст. От няколко години насам прекарвам голяма част от свободното си време в планиране на следващото пътуване. Живея с мисълта за предстоящата дестинация, а щом се завърна вкъщи, вече имам идея за нова.

За рождения ден моя приятелка ми подари специален дневник – по-точно планер, за пътешественици, в който да записвам идеите за своите пътувания, както и впечатленията, които иначе събирам в съзнанието си. Рожденият ми ден е на 24.12. Когато получих дневника, вече разполагах с подробен план за две предстоящи пътувания, затова и не ги вписах в него. Едното беше предвидено за средата на февруари с дестинация – Малага, Испания. Второто щеше да се състои в края на март – точно навреме за отварянето на пъстрата градина с лалета Кукенхоф в близост до Амстердам, Холандия.

За коронавируса се заговори в навечерието на 2020-а година. Първият случай беше далеч от Европа – чак в Китай. По времето, когато са установявали съществуването на тази тежка зараза – 31.12.2019, аз и приятелите ми си припомняхме безбройните весели пътешествия от изминалите 12 месеца, правехме планове за настъпващата нова година, мечтаехме за необятния свят, който ни заобикаля. И мислено попълвах новополучения си дневник.

Към началото на февруари опасната болест вече беше плъзнала из Европа. А аз проучвах дали ще можем да стигнем от Малага до Гибралтар без специални паспорти, тъй като територията около едноименния проток е британска, а Англия тъкмо напускаше Европейския съюз. Така ми се искаше да погаля пухкавите макаци, които се разхождат свободно около хората. В крайна сметка щеше да е възможно, но пътувах с още 15 човека и мнозинството успя да ме разубеди, тъй като щяхме да загубим твърде много време в път.

Лесно се плаша. Вече се колебаех колко добра идея е наближаващото приключение. София беше потънала под снежна покривка, по новините говореха за коронавирус, а в Испания препичаше слънце. На 8-и февруари самолетът ни излетя. И ние, разбира се, бяхме на борда.

Щом стъпих на тротоара пред летището в Малага, притесненията ми се изпариха. Смесиха се с влажния въздух, стопиха се под пека на слънцето. Очакваха ме 4 приказни дни.

Разгледахме всичко набелязано в списъка ми – замъците Алказаба и Гибралфаро, Римския амфитеатър, Катедралата, Музея на Пикасо, плажа. Вечерите се потапяхме в светлините на нощния град от коктейл-бар на един висок покрив. Пихме сангрия, разхождахме се по улиците, похапнахме паеля и тапас. Коледната украса все още стоеше на главната улица, така че минахме и под празничния светлинен тунел. За първи път видях и опитах хамон и кашкавал в хартиени фунийки – подобно на нашенските със слънчогледови семки.

За ден отидохме и до приказната Гранада – моя мечта от години. В гимназията в часовете по испански език ни пускаха един образователен сериал, чието действие се развиваше в Испания. В един от епизодите главните герои посетиха двореца Алхамбра в Гранада. Гледах го преди повече от 10 години и е възможно да бъркам, но сякаш дори се запознаха с призрак във вълшебния палат. Оттогава бленувах да видя това място с очите си, да зарея поглед сред зелените плетове и цветята в градините, да се потопя в магията на отминалите, така приказни времена. Действителността се оказа още по-необикновена и от очакванията ми. Не само Алхамбра, а целият град беше изпълнен с вълшебство. Тесните улички, крепостите, малките храмове и царствените постройки,  антикварните книжарници и очарователните площади – Гранада ме покори, омая съзнанието ми, открадна сърцето ми.

Самолетът към България закъсня и прекарахме 3 часа в чакане на летището. Прибрахме се през нощта, а на следващия ден бяхме на работа. Магията бързо изчезна.

На 8-и март беше открит първият случай на коронавирус у нас. По принцип сутрин проверявам новините, но в този ден ги пропуснах. Имах среща с моите майка и леля по случай празника. Бях щастлива, спокойна, докато не чух случаен минувач да говори за коронавирус в Плевен. Реших, че слухът ме подвежда. Игнорирах го. Малко по-късно леля ми гледаше нещо на телефона си и за секунда се смръщи. Прочете ни на глас статия, в която съобщаваха за два случая на болестта в България – един в Габрово, втори в Плевен. Стреснах се. Както споменах, не съм от най-смелите. 

Авиолиниите започнаха да отменят полети. Към Холандия, където също имаше заразени, щях да пътувам със своя приятелка. Колебаехме се. От колко време мечтаех за тези лалета… Вече усещах мириса им. И как обичам сирена! Допоследно не бяхме взели твърдо решение, но не заминахме. За щастие, полетът ни бе отменен, така че сега разполагаме с ваучери за нови билети – към същата или друга вълнуваща дестинация. Но пътешественическият ми дневник е все така празен. Ваучерите трябва да използваме в следващите 12 месеца. Всъщност вече са 10. Но дали ще се осмелим?

Ако сте очаквали в края на разказа някой да се разболее или дори по-лошо, извинявам се за подвеждането. Но ако и вие сте пътешественици като мен – не от онези безстрашните, които тръгват без багаж, план и посока, а от плануващите, предвиждащите и опасяващите се, то ще съзрете накъде води повествованието. За мен само идеята за дебнещата опасност от зараза е почти толкова страшна, колкото реалната среща с коронавируса COVID-19. Толкова ужасяваща, че да ме отдели от моето най-любимо занимание, от това, което ме зарежда с енергия и позитивизъм, което ме мотивира.

Но за 30 дни човек привиква към всичко, дори към мисълта, че се налага да си създаде ново хоби. Поне временно. Вече съм набелязала няколко планински маршрута тук – на родна земя, които очакват само да спрат дъждовете. Проверих и прогнозата, така че планът скоро ще се осъществи. Освен ако слънцето и облаците не решат друго. 🙂