Как пътешествията ни правят по-силни

Пътуванията ни предизвикват, изправят ни пред нашите страхове, превръщат ни в едни по-осъзнати и силни личности. Носят ни усещане за свобода, което ни помага да надмогваме себе си и по-лесно да излизаме от зоната си на комфорт. Пътешествайки, усвояваме много умения, които ни служат и във всекидневния живот. Превръщаме се в по-добри комуникатори, учим се да не позволяваме на стреса и емоциите да поемат контрол над нашите действия, мисълта ни започва да тече по-бързо, спираме да се плашим от трудностите. Сблъскваме се с толкова много неочаквани проблеми (дори при перфектно подготвен план), че в един момент просто претръпваме.

Когато си в непознат град или дори държава, и малките трудности са в състояние да се превърнат в големи спънки за чудесното ти прекарване. Понякога те могат да ни струват само огромно количество нервни клетки, друг път и големи суми пари. А още по-страшното е, че често се налага да се справяме напълно сами. Това, разбира се, ни учи на отговорност и самостоятелност, превръща ни в много по-хладнокръвни личности. Мога да ви дам множество примери от моите пътешествия, но ще се огранича само до два.

• Лято в Америка

Преди около четири години бях на студентска бригада в Америка. Това беше първото ми напълно самостоятелно пътуване в чужбина. И то презокеанско! Изпитвах множество страхове, като те дори не включваха опасението, че с моето незавидно чувство за ориентация, може да се загубя. Живеех във вилна местност на Кейп Код, Масачузетс. Населеното място наподобяваше малко селце на брега на океана. Къщата ни беше точно до плажа и често се наслаждавах на изгрева и на залеза над далечния хоризонт. Пълна идилия! И все пак проблеми и непредвидени ситуации не липсваха.

Оказа се, че стените са убежище на банда мишоци и известно време си съжителствахме с тях. Една нощ съквартирантката ми дори се събуди от нещо шумолящо сред пакетите с храна и видя един от братовчедите на Джери. Разкош! Носеха се легенди и за скунксове в двора, но така и нямах щастието да се запозная с тях. Няколко пъти си забравих ключа и се наложи да влизам в къщичката през прозореца. Най-близкият магазин беше на около 15-20 минути пеша, а спирките на градския транспорт – дори по-далеч. За щастие, имахме специален микробус, който ни возеше до работното място. Но изпуснех ли го, щях да закъснея с минимум час. Да не говорим и за огромния куфар пълен с безполезни парцалки, който бях пренесла от далечната София. Летните ми дрехи се оказаха твърде неподходящи за хладните океански вечери.

Ако видя мишка в дома си в България, бих изпаднала в ужас. Тук често ми се случва и да закъснявам. Зимното ми палто според мнозина е пролетно, но аз нямам проблем с това. В България лесно мога да извикам ключар, без да ми се налага да се правя на спайдърмен. Но в Америка всичко гореизброено ми се струваше толкова в реда на нещата, че не ми причиняваше никакъв дискомфорт. Там дори нямах симкарта, а интернетът беше убийствен, но и това не ми се струваше странно. Живеех различен живот, в който и аз бях друга версия на себе си.

А историята, която всъщност искам да ви разкажа, е за това как все пак се изгубих. Недалеч от къщата ни се простираше приказният Cape Cod Canal (Кейп Код Канал). Обожавах да ходя там по залез слънце.

Най-често отивах с колело, минавах всичките 11 км до края му и после се връщах. Рядко ми се случваше да съм сама, защото съм от онези хора, които обикновено изпитват нужда от другарче в начинанията си. Но една вечер просто хванах колелото и започнах да карам. Бързо се озовах на канала и продължих до неговия край. Навръщане обаче започна да се стъмва, а хората постепенно изчезнаха от алеята. Както вече споменах, нямах дори телефон. Карах с всички сили, но пътят изглеждаше безкраен. Никога не бях минавала по друг маршрут в страни от канала, но реших, че натам може и да срещна хора, да е малко по-безопасно. Свих по една пряка и се озовах сред каравани, огньове, доволно подпийнали хора. Продължих напред, но стигнах до задънена улица. Завих наобратно, карах, завивах, опитвах се да не мисля за това, че съм се загубила. И не спирах да карам. Не плачех, не се вайках, просто продължавах напред. В един момент се озовах на широк булевард, който ме заведе до вкъщи. Адреналинът беше огромен. Не чувствах никакъв остатъчен стрес. Бях изживяла едно страхотно приключение.

Ако нещо подобно ми се случи в България, вероятно ще изпадна в паника и веднага ще се обадя на някого за подкрепа – поне морална. Но когато неволята се обади, човек сам си става спасител и супергерой. Вече няма нужда от рамо, на което да се опре, защото му се налага да стъпи стабилно на собствените си крака.

• Почти Коледа в Англия

Ето и една история за сравнение. През декември миналата година (2019) с приятеля ми посетихме Лондон за три дни. Мечтаех да се потопя в коледните светлинки и да пия греяно вино, но не на базара пред Народния театър в София. Организирах всичко сама, открих изгодни самолетни билети, направих резервация през Airbnb, подготвих подробен план на активностите ни. В следваща статия ще ви разкажа по-подробно за пътешествието, но днешната тема е друга.

От години мечтаех  да се кача на виенското колело – London Eye. Това бях планирала за втората вечер. Имахме предварително купени билети и спокойно се редяхме на опашка за вино на коледния базар в близост до Окото, когато телефонът ми звънна. Беше непознат номер и тъй като не ми се говореше с никого в този момент, просто не вдигнах. За щастие! Порадвахме се на светлинките, стоплихме се с ароматното питие и се отправихме към атракцията. По пътя видяхме и един уличен фокусник, който погледахме десетина минути. Скоро след това London Eye ни понесе към висините. Гледката беше дори по-вълшебна, отколкото си я представях. Светлинките над Темза ме хипнотизираха. Не исках да слизам никога. Освен това в кабината имаше печка, която ми се стори почти магическа на фона на мразовитото време.

И все пак ни се наложи да слезем. Тогава спокойно се отправихме към 4D киното, което беше включено към билетите ни.

Малко по-късно се намирахме в уютен ресторант в близост до квартирата ни и сърбах гореща люта супа, когато телефонът отново започна да звъни. Вдигнах. Бе собственикът на квартирата ни – италианец с много лош английски. Започна да вика, беше бесен, че не сме си събрали багажа. Първоначално реших, че не го разбирам. Помоли ни възможно най-скоро да се върнем в къщата. Часът беше около 10 вечерта. Когато влязохме в коридора, видяхме всичките си вещи струпани в ъгъла. Собственикът дори не беше в имота си, а трябваше да говорим с друг италианец, отговарящ за почистването на стаите. Резервацията ни била до тази вечер, вече очаквали следващите си гости, поведението ни било недопустимо. Моля?!

Последваха два часа на обяснения и молби. Аз се карах с момчето пред мен, а приятелят ми се опита да проведе далеч по-спокоен телефонен разговор със собственика. Но не постигнахме нищо. Бяхме оставени да седим на пода в коридора и да се оправяме, както намерим за добре. А проблемът дори не беше, че се налага да платим за втори път нощувката си, а че нямаше къде да се подслоним. В тази къща не разполагали със свободни стаи. Прекрасният ни домакин дори не сметна за редно да ни покани във всекидневната, докато търсим друг подслон. И Airbnb съпортът не ни помогна. Просто ми изпратиха локациите на други апартаменти в района, но не се свързаха със собствениците им. Трябваше да пишем на хората посред нощ и да се надяваме някой да ни отговори.

Седях свита на пода в малкия коридор и ридаех неудържимо. Чувствах се като скитник, оставен на произвола на съдбата, вече си представях как прекарваме нощта по малките улички на Лондон с раниците на гръб. Разбира се, варианти винаги има. Можеше да останем на пода, едва ли щяха да ни изгонят. Или да се подслоним в някоя денонощна бензиностанция до сутринта. Но аз не разсъждавах, а просто се вайках. Филип – приятелят ми, откри друго жилище на пешеходно разстояние от мястото, където се намирахме. За щастие, хостът ни отговори веднага и след час бяхме в меко и топло легло, в безопасност.

Сами виждате как един и същи човек – аз, действа хладнокръвно, когато всичко зависи от него, и изпада в отчаяние, когато има на чие рамо да се облегне. Но колкото повече подобни предизвикателства преодоляваш, толкова по-способен ставаш ти да си силният във всяка една ситуация. А пътешествията винаги крият риск от подобни моменти.

Когато си преодолял толкова трудности, че нищо не е в състояние да те разклати, когато си напълно уверен в своите умения и сили, когато си се научил да комуникираш с всякакви хора във всякакви ситуации, тогава и животът ти става много по-лесен. По-спокоен и позитивен, изпълнен с приключения, а не с недоразумения. Лично за себе си мога да кажа, че съм извървяла пътя дотам до средата. Ами вие?

Ако разказът ми е успял да ви развесели, но и да ви накара да се замислите, ще се радвам да оставите коментар с мнението си. Имам още безброй подобни истории, които ще ви разкажа с удоволствие, стига да са ви интересни. 🙂