5-те книги, които прочетох през изолацията

Съдържание

1. „Нарисуваната целувка“ от Елизабет Хики (318 стр.)
2. „Панаир на суетата“ от Уилям Текери (960 стр.)
3. „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ от Робърт М. Пърсиг (400 стр.)
4. „Къде пеят Краудадите“ от Делия Оуенс (384 стр.)
5. „Горчивите лимони на Кипър“ от  Лорънс Дърел (328 стр.)

По време на изолацията едно от любимите ми занимания беше да се препичам на терасата с интересна книга в ръце. Тъй като близките ми хора знаят колко много обичам четенето и пътешествията, за рождения си ден (24.12) получих 4 нови книги, подвързия за книги с текст „The World Is Yours“ и изображение на куфари и дори книга, в която да водя своите собствени пътеписи. Но до 13.03 не бях успяла да се насладя на нито един от тези подаръци.

Днес ще ви разкажа за получените четири четива, както и за едно, което сама си подбрах. В периода на изолация миговете с тях се превръщаха във въображаеми срещи с прекрасните хора, от които ги имам, в пътешествия сред магичните страници, в еквивалент на свободата да си отвъд границите на своя дом.

„Нарисуваната целувка“ от Елизабет Хики (318 стр.)

„Нарисуваната целувка“, която получих от своя много близка приятелка, поставям на първо място. От доста време не ми се беше случвало книга да ме завладее до такава степен, че да я прочета на един дъх – само за уикенд. Романът проследява живота на прочутия художник  Густав Климт и на може би най-важната жена в живота му – модната дизайнерка Емилие Фльоге, увековечена в прочутата картина на твореца – „Целувката“. Тези едва 318 страници успяха да ме пренесат в царствената Виена от края на 19. и началото на 20. век, направиха ме свидетел на част от Хитлеровите ужаси по време на Втората световна война, накараха ме да се смея, но и да плача, да затаявам дъха си, хипнотизираха ме.

„Панаир на суетата“ от Уилям Текери (960 стр.)

Втората книга в класацията си избрах сама. Нея прочетох и най-накрая. Подхванах я, защото бях чувала интересни отзиви и беше достатъчно дебела, за да ми осигури забавление за по-дълго. Главните герои са много, но на преден план изпъкват две жени – Амелия и Ребека. Две коренно различни личности – едната мила, добродушна, сърцата, но скучна и наивна, втората – забележителна, интелигентна, находчива, но с егоистична и нечестна натура. Драматичните им съдби често се преплитат, за да извлекат най-доброто и най-лошото от характера на всяка една. Междувременно английските джентълмени – герои в разказа, смело надвиват Наполеоновата армия в битката при Ватерло (18 юни 1815 г.) и се завръщат, за да боготворят дамите на сърцата си. Най-въздействащ от всичко в книгата е хуморът на лирическия говорител. С една неприкрита насмешка той разказва премеждията на героите, споделя ни техните страхове и копнежи, кани ни на пищните им балове и угощения, дарява ни с места на първия ред в панаира на суетата, в който всеки има своята върло пазена роля.

„Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ от Робърт М. Пърсиг (400 стр.)

За тази книга съм чувала от мнозина и от дълго време беше в списъка ми за четене. Получих я от своя приятел, който също я бе чел преди време. Интересното при това четиво е, че всеки го чувства и вижда по различен начин. Основната сюжетна линия проследява наситеното с емоции пътешествие на баща и син, тръгнали из Америка на мотоциклет. Може би ще решите, че става въпрос за най-обикновен пътепис. Но ако търсите такъв, по-скоро ви препоръчвам „Пътешествия с Чарли“ на Джон Стайнбек. „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ е книга за битието, за смисъла на живота, за тайнствата на съзнанието. Без значение как сте възприемали света досега, тя е в състояние да промени или потвърди мирогледа ви – от вас зависи как ще я прочетете.

„Къде пеят Краудадите“ от Делия Оуенс (384 стр.)

Ако и вие се питате, краудадите са вид раци. Тази книга ми е подарък от моя баща. Но изданието, което получих, е на испански език и със заглавие „La chica salvaje“ („Дивото момиче“). Затова сега и аз заедно с вас откривам значението на тази чудновата дума, участваща в българския превод. Това е книга, която прочиташ на един дъх. С всяка следваща страница искаш да разбереш какво ще се случи накрая и до последния момент не си сигурен. Изцяло се потапяш в сърцераздирателната история на главната героиня – почти самоотгледала се, живееща в колиба край любимото си блато, изучаваща всеки организъм, който открие, но непознаваща хората. Това е история за едно дете, което ходи само ден на училище, но преуспява благодарение на знанието, натрупано директно от природата и живота, а и на силата на любовта. В описанието на книгата пише, че се разказва за мистериозно убийство, така че нека не пропускам да ви споделя и за тази част от сюжета.

„Горчивите лимони на Кипър“ от  Лорънс Дърел (328 стр.)

Книгата с това поетично заглавие получих от своя приятелка. Избрала я, защото главният герой пътешества, а в същото време се занимава с пиар – тъкмо като за мен, както тя каза. Книгата разказва за англичанин, който отива на остров Кипър с идеята да си купи евтина къща и да остане за по-дълго. Разказът му е изпълнен със забавни моменти, с множество случки с местните – добряги, които  често се опитват да го преметнат, и най-важното – с описания на вълшебната природа на острова. Ще си призная, че докато четох тази книга, правех нещо, което рядко си позволявам – прескачах десетки страници. За жалост, магическите природни картини често биват измествани от безкрайни диалози за местната политика, за британското управление на острова (годината е 1952), за движението за обединение на Кипър с Гърция. Не че не проявявам интерес към подобна тематика, но в един момент тя рязко започна да преобладава, а аз все още копнеех за окъпаните в слънце пейзажи, за които преди това бях чела. Затова и бързо прелиствах страниците в търсене на тези спасителни оазиси на свобода и светлина под открито небе.

Ще се радвам, ако споделите в коментар мнението си за някоя от тези книги, ако сте я чели. А кое беше любимото ви четиво по време на карантината?

Какво още правих по време на изолацията ще откриете в статията ми: „Как открих стимул за действие в бездействието“