В случай че сте пропуснали първа част, последвайте линка. 🙂
Съдържание
Вече бяхме преполовили едноседмичния си престой в Пирин. И предстоеше най-чаканата от мен дестинация – Спанополските езера.
Четвъртък – големият преход към Спанополските езера
Алармата зазвъня – 6:00 ч. Бях будна от десетина минути и тъкмо се канех да стана. Кипях от енергия. И очакване на предстоящото приключение. Макар и предния ден телефонът да бе опитал да ме събуди в същия час, нямах усещане за дежавю. В сряда просто спрях алармата и отново потънах в купищата си меки одеяла. В четвъртък посрещнах деня с усмивка и въодушевление!
В 7:15 ч. се запътихме по вече познатия баир покрай любимата ми чешма и се запасихме с 4 литра вода. Последва вече обходеният във вторник маршрут през местността Сърчалийца, приказните зелени поляни и пътеката с падналите дървета.
В 8:30 ч. бяхме при Водохващането на р. Сърчалийца. Останахме там около половин час, за да се насладим повторно на чудното място и да съберем сили за препятствието, което смятахме, че ни предстои – Душевадника.
Пресякохме мостчето към самото водохващане, завихме наляво и хванахме пътеката право нагоре, маркирана в жълто. Маршрутът с тази маркировка е следният: х. Яне Сандански – х. Вихрен – х. Бъндерица – м. Пещерите – гр. Банско – общо 9 часа. Това би било възхитително приключение, но тъй като не носехме багажа си на гръб, а бяхме отседнали в местността Попина Лъка (до х. Яне Сандански), нашата финална спирка ни очакваше някъде в средата на този маршрут.
След Водохващането преминахме през пътека, която аз познавах под името Душевадника. Възможно е и това да е название, което местните са й дали, вдъхновени от близкия Голям Душевадник – склон на връх Спанополски чукар в Пирин. Но въпреки страшното звание моята душа не се извади, а се изпълни с поляни, покрити с папрат, докъдето погледът стига, дървета, потапящи се в пухени облаци, камъни, обвити с мъх като в приказка, безкрайни боровинкови храсти и безброй диви ягоди като тези, които като малка берях с моята баба, за да затваряме вълшебството им в буркани, които да сгряват душите ни и през зимата!
Пътят до откритото Спано поле ни отне още около час и половина. В един миг бяхме сред дървета и храсти, а в следващия нищо не се издигаше по-високо от жълтите маркировъчни стълбове. Е, нищо освен величествените пирински върхове, които ни заобикаляха от всички страни.
Продължихме по жълтата маркировка все напред и нагоре. Минавахме покрай омайно зелени поляни, беше пълно с речни поточета и вади. Изведнъж съзрях и няколко крави. От дни се чудехме къде ли пасат местните крави, тъй като бяхме видели доста следи от присъствието им в Попина Лъка, но не и самите животни. Благородно им завидях – имаха цялата планина на свое разположение!
По-нататък се натъкнахме на още много стада. Минавахме спокойно, като се старахме да не ги притесняваме. Бяхме прочели, че не бива да ги гледаме в очите, за да не се разярят. Така и направихме и нямаше произшествия. Малко ме притесниха лаещите кучета пазачи, но заобиколихме така, че да не минаваме точно покрай тях. Собственичката на хотела, в който бяхме отседнали, впоследствие ми разказа, че въпросните кучета веднъж нахапали един планинар, така че страхът ми определено е бил основателен. Но планината разполага с достатъчно място за всички – хора, крави, кучета. А също и за малките сладки сърни, на които също помахахме по-нататък по пътя.
Към 11:45 ч. достигнахме първото Спанополско езеро – „Голямо Спанополско езеро“. Заподскачах от щастие, а наобиколилите ме крави замучаха – вероятно стреснати от бурната ми реакция. За жалост, беше заградено с електропастир (електрическа ограда, която спира кравите да влизат в него), така че нямах шанс да се приближа до брега му. Но и така чувството най-накрая да го зърна, беше велико.
Спанополските езера са група от 8 постоянни и множество пресъхващи езера. Подредени са ветрилообразно, някои се вливат едно в друго с малки шумящи реки, като подхранват и неземно зелените треви около себе си.
Вървиш и не знаеш зад кой хълм те очаква поредното. След „Голямото Спанополско езеро“ походихме поне още 30-40 минути, без да срещнем някой от братята и сестрите му. 🙂 Затова и щом съзрях трептящата синева на следващото, толкова се зарадвах, че затичах надолу по баира към него.
Е, и то бе оградено с електропастир, но открих прекрасна поляна над езерото, на която спряхме за обедна почивка. На подобно място, а и след толкова ходене, храната има един по-друг вкус. Чувстваш как всяка хапка те зарежда с енергия, за да продължиш приключението си, да видиш всички чудеса, които те очакват по-нагоре. Можех да остана там и с дни, за да съзерцавам това божествено синьо око – любимото ми от цялата група. Но планът за деня все още не беше изпълнен!
Продължихме по маршрута с жълтата маркировка. По пътя срещнахме още крави и по-малки представители на Спанополските езера.
Кипях от сили и щастие, вървях, сякаш имах криле. Красотата около мен ме омайваше, а краката ми не поддаваха, защото желаеха възможно най-бързо да ме отведат до следващото райско кътче в планината.
Our New Horizons 