Седмица в Пирин: подробен пътеводител за приключения и релакс (първа част)

Съдържание

Доскоро Пирин ме плашеше. Първият ми сблъсък с него беше преди около 7-8 години. Тогава нямах никакъв опит с планините. След една безсънна и буреносна нощ в хижа Бъндерица последва дългоочакваният за мен планински преход. Беше мъглива ранна утрин, все още пръскаше леко, ние бяхме група неопитни ентусиасти, които искаха да минат през Бъндеришките езера, а после да стигнат и вр. Вихрен. Първото сторихме без проблем и продължихме в същата посока – грешната. Скоро заваля по-силно, скалите се хлъзгаха, мъглата се спускаше все по-надолу, а ние продължавахме по ръба на скалите, без дори да сме сигурни накъде. След около 2-3 часа се отказахме и се върнахме по обратния все така опасен път. Пълна лудост и глупост! По-късно през годините качих вр. Вихрен и вр. Тодорка, но страхът ми от Пирин все така ме преследваше. Щом погледнех в пропастта, си припомнях онези страшни няколко часа и си представях как политам надолу. Но съм инат и не обичам страховете да ме контролират. Миналата седмица прекарах в Пирин и преоткрих нейните красота и очарование. Обикнах я!

Следва една не особено динамична, но много красива история.

От София до Сандански стигнахме с автобус. Разстоянието от Сандански до местността Попина Лъка в Пирин е 21 км. Има бусчета, които обаче обслужват маршрута само събота и неделя. От Сандански тръгват в 8:30 ч. и 16:30 ч., а в обратната посока в 9:00 ч. и в 17:00 ч. Ние се качихме с неделната следобедна маршрутка. Билетът струва 3 лв. и освен превоз включва приятен разговор с шофьора.

Местността предлага множество алтернативи за подслоняване, като ние избрахме хотел „Попина Лъка“ за свой временен дом. Собствениците бяха много мили и дори ни позволиха да огледаме няколко стаи, за да изберем перфектната за нас. Спряхме се на помещението с най-красива гледка, разбира се! Имайте предвид, че това лято в местността няма хранителен (или друг) магазин. Така че е необходимо или да си носите провизии, или изцяло да разчитате на механата в хотела, както и на още една точно срещу спирката на маршрутката. Там е разположен и щандът на местна баба с най-вкусните плодове и зеленчуци, които можете да си представите – но изборът не е голям. Още един вариант са отново милите ни хазяи, които често слизаха до с. Лиляново (на 10 км от Попина Лъка) и винаги бяха готови да ни напазаруват оттам. Добре е да знаете и че в стаите няма хладилници (останах с впечатлението, че така е навсякъде в околността). Но разполагахме с Интернет, което мисля, че бе приятно изключение.

Още щом хвърлихме багажа в стаята, се втурнахме към чудния Попинолъшки водопад, за който наскоро ви разказах. Пътят ни бе 5 минути, има и табели, така че няма да го пропуснете. Не е от най-високите водопади (15 м), но е толкова буен и мощен, че светкавично приковава вниманието. Да съзерцаваш падащите му надолу води, е магическо преживяване! Не можех да повярвам, че в рамките на цяла седмица това природно вълшебство щеше да е в „задния ми двор“! Щях да имам възможността всеки ден да минавам оттам и да му помахвам с ръка. 🙂 Велико!

След това се разходихме и по каменистите пътеки около реката – р. Башлийца. Отдавна вече бях облякла зимното си яке, което след първата вечер не ползвах повече, но топлите дрехи никога не са излишни, когато сме в планината.

Престоя си в Пирин бяхме предвидили както за походи, така и за почивка. Планът бе да си направим няколко по-кратки разходки сред красивата природа в околността, а 1 или 2 от дните да отделим за по-сериозни преходи.

Понеделник – излет до х. Беговица

Първия ден решихме да се разходим до недалечната хижа Беговица. Тръгнахме към 10:00 ч., когато слънцето вече бе стоплило и по-сенчестите пътеки. С всички спирания за боровинки, ягодки и снимки изкачването ни отне два часа.

От главния път, на който бяха нашият хотел и автобусната спирка, се тръгва право нагоре. Минава се и покрай любимата ни чешма, от която всеки ден се запасявахме със свежа планинска вода – ще ви се падне вдясно. Когато стигнете края на пътя, завивате вдясно и продължавате, докато не видите голямата дървена табела с надпис ПУ „Каменица и Трите реки“, както и карта на Пирин (която предварително можете да разгледате тук).

Оттам продължавате напред и нагоре по пътеката с обозначение х. Беговица. Преди това може би ще забележите и друга подобна табела, която сочи вдясно, но натам е пътят за автомобили. Маркировката към целта е в синьо.

Съпровождащата ни р. Беговица и синята маркировка

След като внимателно разгледахме картата и информацията по табелите, поехме напред. Последва дълъг участък, в който пътеката се движеше край река Беговица, а високите дървета ни пазеха сянка. Навсякъде около нас бе пълно с папрати, а предполагам и с див керевиз (магданоз), който по-късно научих, че прилича на тях, а сред готвачите е известен като „магданоз на гастронома“.

Пътеката беше и полегата, което направи разходката още по-приятна. В един момент дърветата започнаха да оредяват и постепенно излязохме на по-стръмен път, където обаче също не изпитах умора. Толкова често спирах, за да бера и похапвам горски плодове, а и за да се наслаждавам на пейзажа, който оставаше зад гърба ми, че дори не усетих кога сме изминали целия си маршрут.

Към края се излиза на автомобилния път и се свива наляво (и там има табела). След няколко минути пред очите ни се показа жълтата, слънчева сграда на хижа Беговица, където ни посрещнаха 3 симпатяги – кучето пазач и двете й малки.

И още красота от Пирин + сладурите при х. Беговица

Не влязохме в хижата, но разменихме няколко думи със стопаните й, които както повечето хора в планината, бяха изключително мили. Продължихме още минута нагоре, където открихме страхотни табла с информация за върховете, растенията и животните на територията на Национален Парк Пирин.

Сред дърветата съзряхме и дървени пейки, на които прекарахме доста време в припичане под топлото слънце. За щастие, в раницата си носех и бански, и къси панталонки. Но имайте предвид, че на сянка беше доста студено.

Слизането бе по-бързо, но се отбихме за плаж край реката, така че не мога да ви кажа точното време, което би ви отнел обратният път. Филип – приятелят ми, дори се потопи в ледените води на Беговица, за да се поразхлади. Всякакви луди има… 😀

Долу се върнахме за вечеря, а след това се отбихме за по чаша мелнишко вино край водопада. Знам, че често употребявам думи като „вълшебно“ и „магическо“, но когато говоря за планината, те винаги са толкова подходящи… Беше вълшебна звездна вечер!

Вторник – експедиция до Водохващането

Втория ден от планинската си почивка започнахме още по-лежерно. Наспахме се, хапнахме и потеглихме чак в 12:30 ч. Мнозина ще кажат, че е неразумно, защото точно тогава слънцето е най-силно, но ние бяхме въоръжени с шапки, слънцезащитен крем и много вода. Освен това в планината не е чак толкова горещо – особено под дърветата.

Целта ни бе да открием пътя към Водохващането на р. Сърчалийца. Оттам планувахме да продължим през Душевадника по време на един от предстоящите ни по-дълги преходи. Идеята беше през идния ден да не губим време в лутане и грешни пътеки.

Пътеката край р. Сърчалийца и нея самата

Отново тръгнахме нагоре покрай чешмата, но в края на улицата завихме вляво. Пътят беше полегат през цялото време, а в началото – подходящ и за коли. Движехме се покрай р. Сърчалийца, която обаче беше на по-долно ниво от нашата пътека, така че й се любувахме отвисоко. Минахме покрай вила Сърчалийца – много приветлива и слънчева постройка.

По-нагоре излязохме на обширна поляна с омайно зелена трева. Скоро видяхме и няколко бунгала, които приличаха на къщурки на герои от приказките. Починахме си на една пейка, за да се енергизираме със стафиди с шоколад – колко страхотно, че в гората шоколадът не се размазва, както се случва на плажа! 🙂

След десетина минути продължихме сред дърветата и поляните, минахме покрай речни поточета и по още чудни пътечки. Докато не стигнахме до разклонение. Единствената табела там сочеше към х. Синаница и х. Вихрен, така че завихме нагоре и вдясно по нейните указания.

Последваха двайсетина минути, в които все повече се отдалечавахме от реката и никак не ни изглеждаше да се движим в правилната посока. Решихме да поемем обратно надолу, но по друга пътека. По нея имаше жълто-зелена маркировка с точки, направени със спрей, която ни отведе точно до нашата цел – Водохващането, божествено кътче край шумящата река.

Точно преди крайната точка минахме по тясна зелена пътечка, успоредна на р. Сърчалийца, продължихме по малко дървено мостче и след миг бяхме край силно шуртящите води на Водохващането – създаден от човешка ръка „водопад“. Изтичахме още малко нагоре, за да видим откъде започва, така нареченият, (според мен несправедливо) Душевадник. В началото си пътеката изглежда почти отвесна и силно ронливо-песъчлива, каквато реших, че ще е и до своя край. Но по-късно ще стане дума и за това. Починахме си, хапнахме диви ягоди и право надолу.

Този път хванахме по друга пътека с обозначение към х. Яне Сандански (нашата дестинация). Но се натъкнахме на неочаквана изненада. Паднали дървета, изникнали в нищото борчета, навеждания, прескачания, катерене и заобикаляне. Беше предизвикателно, но и доста забавно.

Много се радвам, че открихме този терен предварително, така че, когато се наложи да го минем отново, бях подготвена за несигурните участъци и знаех колко точно остава до края.

Цялата тази пътека преминахме за двайсетина минути. Тя свършваше на разклона, при който бяхме поели нагоре вдясно по посока х. Синаница и х. Вихрен, а е трябвало да продължим напред.

Прибрахме се към 17:00 ч., така че приключението ни общо е продължило около 4 часа и половина, но самият преход едва ли ни е отнел повече от 3 часа.

Сряда – истинска почивка

Слънцето ни беше напекло, краката ни боляха от лека мускулна треска – изобщо, слаба работа. И леко мързелива. Най-голямото ни усилие в този ден бе да се качим по баира до чешмата за така вкусната бистра вода, както и да слезем надолу до бабата с плодовете и зеленчуците.

Четохме книжки, полюляхме се на хамака в двора, пихме бирички и се наслаждавахме на страхотната си почивка. А междувременно дробовете ни се пълнеха с божествено свеж въздух, ушите ни пируваха с чуруликането на птиците и шума от близкия водопад, а очите ни се любуваха на неземните гледки около нас.

Обичам морето, но планината сякаш ме презарежда повече. Кара ме да се чувствам лека и способна на всичко, дарява ме с криле, с които покорявам върхове и прелитам по зелени баири, носи ми спокойствие, калява ме.