Еднодневно приключение до каньон Пропадалото, водопад Скока и село Ъглен (първа част)

Съдържание

1. Екопътека Тектонски гребен Калето (Пропадалото)
   1. Къде започва екопътеката
   2. Интересни факти за местността
   3. Запознанството
   4. По пътеката
2. Към втора част от приключението

Миналата събота за мен беше необикновена. Макар и да имам книжка, не съм активен шофьор. Рядко откривам и ентусиасти, управляващи автомобили, които да се връзват на безкрайните ми пътешественически хрумвания. Така че обикновено се задоволявам и с по-леки програми, за да бъдем всички щастливи. Понякога опирам и до организирани екскурзии, но тъй като те са съобразени със средното ниво ентусиазъм у повечето туристи, тези пътувания също не се справят с изпълняването на моите свръх стремежи. Но тази събота се случи нещо необичайно.

Два дни по-рано Фейсбук ми предложи да разгледам страницата на CampfireBG. Тъкмо размишлявах къде да отида през уикенда и решението само стигна до мен – Весо от Campfire организираше еднодневна екскурзия до места, за които съвсем бегло бях чувала. Реших го веднага. Явно инстинктът понякога върши работа, защото съботата ми се оказа толкова пълна с преживявания, колкото ако аз лично бих я организирала.

Към 8:00 ч. напуснахме София и приключението започна!

Екопътека Тектонски гребен Калето (Пропадалото)

Къде започва екопътеката

Първата ни дестинация бе село Реселец (община Червен бряг), от което бързо стигнахме и до обозначителната табела за екопътеката „Тектонски гребен Калето“, която още наричат каньон Пропадалото. Пред нея се простираше огромно блато, отразяващо чистото небе и зеленината наоколо, а над него се извисяваха варовиковите скални образувания, които скоро щяхме да погледнем отблизо. Имаше и чешма, от която се презапасихме с ледена вода.

В близост имаше и обширна полянка с беседки, условия за барбекю и малко симпатично заведение за гладните и жадните.

Интересни факти за местността

Местността е част от карстовия район на Карлуково и представлява каньон дълъг около 750 м и висок 40 м. Интересното тук е, че целият участък изглежда някак пропаднал с приблизително 60 м и отвсякъде го заобикалят отвесни скали с чудновати форми. А причина за съществуването на въпросните скални образувания са изветрянето, разломяването във вертикална посока на дебелите до 100 м матрихтски варовити пластове и хоризонталното им изместване с около стотина метра. И най-изумителното за мен – цялата тази приказна местност се е оформила преди 68-72 милиона години и съществува чак до днес.

Запознанството

Вече нямах търпение да поема по дървените стълби, издигащи се вляво от табелата, за да открия тайните на каньона. Но преди това Весо ни нареди в кръгче и всички трябваше да се представим. Избягвам да правя подобни сравнения, но това ми се бе случвало само при екскурзии с чуждестранни гидове, не съм забелязала у нас да е практика. А е чудесен начин да се постави началото на едно колективно приключение.

По пътеката

След запознанството бързо се отправихме нагоре по екопътеката. Отвсякъде ни обграждаха чудновати скални образувания, минавахме под оформени от дървесните клони тунели, потраквахме безгрижно, вървейки по обсипаната с варовикови плочки пътека. Много от скалните форми си имат дори имена като например „Гъдулката“, която аз лично не различих като такава, но оставям на въображението ви да прецени.

Най-интересна в първата част от маршрута ми се стори дълга цепнатина по цялото протежение на една висока скала. Тя ме накара да се замисля дали през всичките тези милиони години каньонът е изглеждал все по същия начин. Вероятно не. А какъв ли ще бъде дори след само хилядолетие?

Неследдълго стигнахме до така бленувания „Хладилник“ – пространството между две огромни скали, в което температурата рязко пада – вероятно с поне 15-20 градуса. В този огнено горещ ден никак не ми се мърдаше от това ВЪЛШЕБНО място.

Последваха още причудливи скални форми, сред които и самата „Гъдулка“.

Скоро след това прекрачихме прага на най-интересната забележителност (поне според мен) в каньона – пещера „Темната дупка“ (не тази до с. Лакатник). Тя не беше много голяма, но затова пък беше доста по-различна от повечето пещери, в които съм влизала. Входът й водеше към изключително тесен и наклонен надолу коридор, който се простираше до самата сърцевина. Бе стръмно, мокро и хлъзгаво, така че слизането надолу имаше лек екстремен привкус.

Сега е моментът да спомена, че районът е един от малкото в България, където може да се види истински скорпион. Един от спътниците ми твърдеше, че е зърнал такъв именно около пещерата, но така и не ни показа уж направената за доказателство снимка. 😀

В „Темната дупка“ се крият и прилепи, така че по-добре не използвайте светкавици, за да не ги изплашите. Както казах, пещерата не е от най-типичните. Тъй като не е образувана в следствие от действието на подземни води (подобно на намиращата се наблизо „Проходна“), а се е получила от срещата между три паралелепипедни  блока, тук няма да видите сталактити и сталагмити. Затова пък аз зърнах нещо, което ми наподоби пещерните рисунки от учебниците по история. Откривате ли човечетата на изображението?

След така наречената от мен сърцевина (висока около 70 м) следваше рязко спускане още надолу, но с групата единодушно решихме, че не си струва да слизаме, тъй като беше твърде стръмно и хлъзгаво. А и ни чакаха други приказни приключения.

Следващото препятствие по пътя никак не се забави. Непосредствено след пещерата достигнахме много стръмен и тесен участък – но и кратък. Част от групата предпочете малко по-заобиколна и полегата пътека. А екстремистите като мен веднага се втурнахме към изправилото ни се предизвикателство, за да почувстваме всяка силна емоция, която каньонът можеше да ни поднесе.

След него ни очакваше най-прекрасната гледка от целия ден – хълм, от който се разкрива панорамна картина към „Пропадалото“, включително и към най-интересната от всички скални форми – скала, за която се носят безбройни легенди.

В една от легендите се разказва, че на това място Крали Марко се бил 3 дни и 3 нощи с арапина Муса Кесаджия, след което турчинът избягал позорно. В яда си Крали Марко замахнал със сабята си и разцепил скалата на две. Според друга – по-романтична легенда, местна мома се хвърлила от върха на скалата, тъй като отказвала да приеме турската вяра. Тогава от мъка скалата се разцепила на две.

Не се и учудвам, че мястото е вдъхновило толкова много приказни истории. Дори ние изпитахме нуждата поне да му дадем име, тъй като се оказа, че си няма такова (на хълма, не на скалата). Ако ви хрумне идея, може да споделите в коментар. А в моето съзнание този хълм съвсем скоро се превърна в чудното място преди алеята на бикините – но за нея след малко.

Най-накрая достигнахме и върха – Калето, най-високата точка от маршрута. На него са разположени няколко панорамни пейки и беседка. Гледката там не ме впечатли толкова много, но с удоволствие се възползвах от сянката под дървената конструкция. Мястото е доста слънчево, като дори са поставени соларни панели.

Наблизо видяхме и дупката, която се явява таван на пещера „Темната дупка“. На снимката не си личи много, но е интересно да си представиш кое къде е разположено в пространството. А пещерата очевидно бе под краката ни.

Последва слизане надолу по друг малко по-кратък път. Щом стигнахме по-полегатата и асфалтирана част от трасето, изведнъж бикините, закачени по храстите, се превърнаха в постоянно явление. На всеки няколко крачки виждахме нов модел. За причината за този местен „обичай“ можем само да гадаем.

Неследдълго екопътеката бе зад гърба ни. Целият преход ни отне около 3 часа, като доста често спирахме и за снимки.

Към втора част от приключението

Към втора част на съботното приключение – главни герои са язовир, водопад и едно малко, но изключително красиво село.